Капоцини дела

Главната роля на капуцините в България се потвърждава категорично в писмо от 18 ноември 1930 година на генералния секретар, отговарящ за мисиите на капуцините до Викенти Пеев, където се прави статистика за 1929 година. Според нея под ръководството на капуцините функционират 19 прогимназиални училища, посещавани от 1638 ученици и от 2192 ученички, една болница с 89 легла, където развиват и пастирска дейност, едно сиропиталище с 15 питомци и 25 питомнички. В течение на 1929 година са изнесени 1015 проповеди, извършени са 602 кръщения и 133 820 причастия, 159 венчавки на католици и 8 смесени бракосъчетания[33].

За образованието на капуцините Ориенталският институт в Рим играе важна роля. В случая е показателно писмо от 27 юли 1925 година, адресирано до отец Ангел от Пловдив, главен настоятел на капуцините в България, във връзка с новото местоназначение на отците Августин, Адеодат и Йозафат, след като завършат курса на обучението си в Ориенталския институт[34].

Капуцините в България ръководят списанието Календар “Св. св. Кирил и Методий” и седмичника “Истина”. Списанието започва да излиза през 1917 година, а основатели са капуцините Алберт Егер и Дамян Гюлов[35].

Първите благодетели са немци и главно свещеник д-р Басткуен. През 1919 година, след като не намира средства за издаването, Алберт Егер се обръща към епископ Пеев, който набавя необходимите средства. Под ръководството на отец Дамян списанието става по-обемисто. Публикуваното е документална история, която е длъжен да ползва всеки историк, занимаващ се с католическите мисии в България.

На 3 август 1921 година за първи път представители на католическата интелигенция в България се събират на конгрес в София. След дълга дискусия решават да издават католически орган, вестник или списание[36]. По-късно в катедралата “Св. Йосиф” в София е основан Комитет за Добрия печат, който е преименуван в Дружество за Добър печат.

Съгласно чл. 3 от правилника му главната цел на дружеството е да насърчава и подпомага публикуването и разпространението на католическия печат в България, съгласно законите на страната. Като председател на Комитета и на дружеството за Добър печат е избран епископ Пеев[37].

На 8 май 1924 година е издаден първият брой на вестник “Истина” на български език. Но още на 26 март 1924 година редакторският съвет излиза с апел към католиците, според който целта на вестника е да защитава интересите на католицизма във всички области на живота[38].

Истинският основател обаче е Дамян Гюлов. Различни източници обаче потвърждават голямата подкрепа на епископ Пеев[39], който след няколко критики по адрес на седмичника, преди да разпусне Комитета за Добър печат, изрича следните думи в защита на отец Дамян: “Да критикуваш дадена работа е лесно, но да я създадеш е трудно.”

Името на вестника е предложено от Викенти Пеев по време на събрание на Добрия печат в София. Отец Гюлов решава да го направи седмичник. В един момент той е изоставен от всички членове на Комитета за Добър печат, защото започва да го издава по собствена инициатива. След като получава подкрепата на апостолическия викарий, обикаля България и разяснява необходимостта от вестник. Събира абонати и започва да го печата в седмичен ритъм[40].

Епископ Викенти Пеев се интересува живо от католическия печат. Във връзка с това е видно негово писмо от 16 ноември 1934 година, адресирано до секретаря на капуцинския орден, с което той възнамерява да се абонира отново за следните периодични издания: “Acta Apostolicae Sedis”, Lux Pontificum”, “Verbum Dei”, “Civilta Cattolica” и “L’osservatore Romano” за 1935 година. Става ясно, че монс. Пеев първоначално се абонира за “Apolinaris”, без обаче да е получил всички броеве, и макар да прави рекламация, не получава отговор. Отбелязва се, че “L’osservatore Romano” и “Civilta Cattolica” служат на Добрия печат и вестник “Истина”. Викенти Пеев изразява надежда, че абонаментът ще бъде платен от генерала на капуцините[41].

Църковното управление на епископ Викенти Пеев (1916-1941) е значим период с културни стойности, които имат своето място в цялостната българска култура. Въпреки това развитието на мисията е възпрепятствано от неразбирателството между главните настоятели на капуцините в България и апостолическия викарий[42].

В доклад, в който се изтъкват слабостите на капуцинската мисия в България, съществува потвърждение за липса на съгласие между главния настоятел и Викенти Пеев. Между тях не съществуват добри взаимоотношения, независимо дали главните настоятели са българи или чужденци. С поведението си възпрепятстват развитието на мисията и моралния и дисциплинарния прогрес на мисионерите. Съществуват слабости при културното формиране на кадрите и при подготовката им за всекидневната пастирска работа. Младите български свещеници получават своето образование извън своята национална среда, без всякаква възможност да усвояват родната си култура[43].

В Софийско-Пловдивския апостолически викариат работят не само капуцини, представени са също мирски свещеници и различни конгрегации. Епископ Пеев си дава сметка за този факт за разлика от главните настоятели на капуцините, които мислят преди всичко за интересите на своя орден. Това намира потвърждение в писмо от 20 март 1934 година, подписано от Викенти Пеев до отец Виджилий от Валстания, генерал на капуцините, където епископът го уведомява, че не може да разреши отварянето на публичен параклис на капуцините в Пловдив, тъй като ще избухнат борби между свещениците и братята монаси с непредвидими последствия за вярващите.

Апостолическият викарий е достатъчно ясен, изразявайки се със следните думи: “Приютът е собственост на ордена. Намира се в центъра на католическия квартал на града. Разбира се от само себе си, както си дават сметка и събратята ми. Ако се отвори обществен параклис, той винаги ще е пълен с хора, а катедралата ще остане празна. В крайна сметка това не е лошо, но е нужно да приемем хората такива, каквито са, а не такива, каквито трябва да бъдат. Ако събратята ми имат катедралата, а мирският клир иска да отвори публичен параклис на същото място, където искат нашите, те ще протестират до небето. Такива са хората. И тогава сме добри!”.

Показвайки разбиране и добра воля, епископ Пеев предлага друго разрешение, а именно, да повери на събратята си параклис, намиращ се в друг католически квартал, наречен “Малък Париж”, с около 600 вярващи и с добра перспектива за развитие, отстоящ на около 2 километра от центъра на града, където през 1909 година  монсеньор Менини построява храм и жилище за свещеника. Никога преди това не е бил енорийски храм, но се е почитал като светилище от вярващите. Епископът предлага именно този параклис на събратята си[44].

Според друго известие от 13 април 1934 година, предназначено за отец Агнело от Шпитал, главен настоятел на капуцините в България, се оказва, че Викенти Пеев дава разрешение за отварянето на обществен параклис в Пловдив[45]. През същата година започват строителството на нов храм под ръководството на архитект Димитър Попов от Пловдив. Строителството е извършено от софийското дружество “Циклоп” и е финансирано от генерала на капуцините Виджилий от Валстаньа. През 1937 година епископ Пеев освещава новата църква, посветена на Дева Мария – Царица на ангелите[46].

Епископ Викенти Пеев е признателен на своя орден и го изразява в една своя реч, произнесена на 25 октомври 1927 година в село Селджиково, Пловдивско, по време на честването на 25-годишния свещенически юбилей на отец Франческо Коруджеков, мирски свещеник. “Това, което съм, го дължа на отците капуцини. Ще им бъда вечно признателен и с думи, и с дела. Това не ми пречи обаче да заявя, че като владика на всички, включително и на мирските свещеници, моите грижи са отправени и към това именно духовенство и техните права трябва да се зачитат.” Изказва убеденост, че с взаимна любов проблемите могат да се разрешат и всички трябва да знаят правата и задълженията си[47].

На 19 април 1921 година в Пловдив е отбелязан тържествено 25-годишният свещенически юбилей на епископ Викенти Пеев. Мирският свещеник Венцислав Гайдаджийски, енорийски свещеник на село Алифаково, поздравява юбиляря и прави подарък на епископа от името на католическия клир. На тържеството присъстват кметът на град Пловдив Иван Кесяков, областния управител господин Генчев като представител на правителството. Епископ Пеев е поздравен с телеграма от министър-председателя Александър Стамболийски и от министъра на народната просвета Стоян Омарчевски. Отец Никола Селимов приветства юбиляря от името на мирското духовенство. Българският цар го награждава с орден “Св. Александър” II степен[48].

През 1937 година католическото дружество “Св. Цецилия” взема решение за официално честване на 25-годишния епископски юбилей на монсеньор Викенти Пеев[49]. През 1938 година по време на честването му папа Пий XI го номинира за “Асистент на папския трон”, а цар Борис III го награждава с орден за “Граждански заслуги” I степен[50]. През 1940 година папата го отличава с графска титла[51].

Епископският юбилей на Викенти Пеев е честван в Пловдив на 11 юни 1938 година. Апостолическият викарий е приветстван от отец Франциск Пачов, както и от отец А. Карагиозов, който е първият свещеник, ръкоположен от Викенти Пеев. Вижда се ясно голямата ангажираност на мирския клир в честванията за епископ Пеев[52].

Той умира на 2 ноември 1941 година и е погребан на 4 ноември в Пловдив. Преди погребанието му, по време на литургията мирският свещеник Йосиф Стойков произнася прочувствено слово, в което отбелязва, че делата на епископа са по-силни от смъртта[53]. И в този случай отново се наблюдава голямата съпричастност на мирските духовници. Създава се впечатление, че епископът е изоставен от събратята си капуцини.

След смъртта на епископ Викенти Пеев католическото дружество “Санта Цецилия” взима решение да издаде подробна негова биография и поканва всички, които познават добре починалия прелат, да сътрудничат при изготвянето ѝ[54]. За съжаление биографията не е написана.

Апостолатът на капуцините от Софийско-Пловдивския викариат сред българските католици е плодоносен в пастирската и социалната дейност. Започнат с мисионери чужденци през 1841 година, през следващите десетилетия е създаден местен клир, така че през 1941 година всичките капуцини са българи по народност. Същата капуцинска мисия, която има собствена организация, според устава на ордена си може да се определи като основна съставна част на цялостната католическа пропаганда в България. С присъединяването на българската капуцинска мисия към провинция Северен Тирол през 1926 година и на тази в Бресаноне през 1928 година е гарантирано бъдещото развитие на мисията.

С идването на капуцините в България започва нов период и в развитието на българската католическа книжнина. Има достатъчно сериозни литературни произведения, писани на български език с латински букви от капуцини, по народност италианци, още от средата на XIX век. С излизането на вестник “Истина”, на списанието Календар “Св. св. Кирил и Методий” и с издаването на повече от 100 книги, написани в по-голямата си част от капуцини, можем да говорим за капуцинска книжовна школа в българската национална литература.

Католиците от Пловдив и областта са заключена в себе си религиозна общност. Католическият печат, ръководен от капуцините отваря българските католици към цялостната българска култура. Капуцинът Салватор Ашиков е учител по италиански и френски на известния български поет Иван Вазов[55].

Периодът, през който Пеев управлява викариата, може да бъде определен като “Златният период” на капуцинската мисия в България.